Home

Това не е миграционна криза, а трансформация на Обединена Европа

Антоний Гълъбов

Миграционният натиск прави все по-видими рисковете пред политическия проект на Обединена Европа. Без съмнение, това е най-голямото предизвикателство, пред което се е изправяла европейската политическа система. От това как ще се промени ЕС, за да преодолее това предизвикателство, ще зависи и нашето бъдеще.

Това не е миграционна криза. Става въпрос за дълбок процес на трансформация, който няма да завърши с постигането на мир в Сирия. Отминалата 2015 година бе посветена на ролята на ЕС в световен мащаб. Миграцията към Европа е един от тези резултати – онова, което постигна ЕС, няма аналог в световен мащаб и няма нищо по-естествено от това стотици хиляди хора да се стремят към него.

Руската пропаганда се опитва да формира разбирането за това, че Европа е безпомощна, разединена и изправена пред пълния си провал заради миграционния натиск. Това е схема, която отговаря напълно на имперските амбиции на режима на Путин, но показва дълбокото неразбиране за същността на европейския проект. Не става въпрос за това дали европейският проект ще се провали или не, а за това как ще се промени Обединена Европа под натиска на дълбоките трансформации, които бележат съвременното политическо развитие на света.

Европа успя да постигне мир и просперитет за своите народи – нещо, което нито един друг съюз от държави не успя да направи. Съветският блок воюва с другите и със самия себе си, докато не рухна под собствената си несъстоятелност. В контекста на променящите се условия на международната политика, повече от когато и да било, Европа се нуждае от преосмисляне на собствената си сила. Онова, което ни обединява, е достойнството и правата на човека, на всеки отделен човек. Инструментариумът, чрез който работи европейският проект, винаги е бил свързан с установяването на норми като резултат от успешно управлявани и решени конфликти. Именно затова, както терористичните заплахи, така и миграционният натиск трябва да бъдат дефинирани като конфликти, за да могат да бъдат управлявани и решени до постигането на нови норми.

Европейските политици подцениха първите симптоми на разрастващата се промяна. Още преди две години, в рамките на Съюза за Средиземноморието, ЕС трябваше да постигне съгласие за предприемането на превантивни мерки срещу нелегалната имиграция. Пропуснати бяха много рискови знаци на нарастването на опасността и критично ниския потенциал на страните да регулират миграционния процес. Така стигнахме до тук – повече от два милиона и половина мигранти в Турция; хиляди хора блокирани на гръцко-македонската граница; едностранно затворени държави; разрастване на усещането за несигурност и възход на национал-популизма, насърчаван от агресивната пропаганда на враговете на Европа.

Първата стъпка към преодоляването на кризата в рамките на цялостния процес е в разграничаването на поне две групи въпроси. Онова, което незабавно трябва да се направи, за да се избегне хуманитарна криза сред блокираните мигранти, не трябва да се смесва с предприемането на цялостни мерки за управление на процеса.

На второ място, въпросите за изграждането на цялостната миграционна политика на ЕС не трябва да бъдат отделяни от проблемите на социалната интеграция в рамките на самите европейски страни. Интеграционният капацитет на всяка от страните членки не е бил предмет на задълбочено изследване в контекста на повишения миграционен натиск, а това има ключово значение за успешното управляване на промените.

Едновременно с това, усилията за прецизното разграничаване на статуса на бежанците от икономическите мигранти не трябва да бъдат прекратявани нито за момент. Обсъждането на неизбежните промени в Дъблинския регламент е само част от много по-големия въпрос за това как онези, които желаят да станат част от гражданите на Обединена Европа, биха могли да постигнат това. Няма съмнение, че нелегалното преминаване на държавни граници не може да бъде толерирано и че европейското решение трябва да бъде търсено единствено и само по отношение на върховенството на закона и равенството на всички граждани пред него.

Диалогът между ЕС и Турция, който е в центъра на вниманието в момента, не трябва да бъде предмет на идеологически спекулации. Той е естествен отговор на първата част от сложното политическо уравнение, което ни предстои да решим – как да бъде овладян залповият натиск на мигранти, в условията на отложени и закъснели политически действия. Това не е тема за степента на демократичност на режима на Ердоган. Този диалог не може да бъде воден в рамките на процеса на присъединяване на Турция към Европейския съюз. Единственото измерение, което има отношение към тази тема, е гарантирането на достойнството и правата на човека. Смесването на теми е част от тактиката на турската страна, но това не може да има отношение към европейския политически дебат.

На фона на отношението към Турция, прави впечатление неадекватната реакция спрямо поведението на Гърция. Това се превръща в своеобразен лакмус за отношението към Европа. Ако чуваме критики срещу Турция, защо така рядко някой се сеща за рисковете, които генерира Гърция чрез своето поведение? Неотложната криза, която трябва да бъде управлявана, бе породена именно от несанкционираната практика на Гърция директно да пренасочва миграционните потоци през Македония и Сърбия към Централна Европа. Отговорността на гръцкото правителство за опитите за изнудване на Европа не трябва да бъде неглижирана за сметка на критики към преговорните позиции на Турция.

Европейските страни са длъжни да осмислят проблемите на собствената си социална интеграция. В резултат на симулирани реформи, псевдо-либерализъм и левичарство европейските страни натрупаха тежки проблеми в пространството на степента на социална сплотеност на собствените си общества. Връзката е очевидна – страните, които не управляваха ефективно процесите на социална интеграция и допуснаха развитието на ксенофобски нагласи спрямо групи от собственото си население, днес реагират агресивно и неадекватно на миграционния натиск. Не в толкова висока степен, както по отношение на Унгария или Словакия, но за съжаление, това се отнася и за България.

На фона на истеричните внушения за демографската катастрофа, в която се намирала България (идващи най-често от страна на политически партии, пряко отговорни за несекващата българска емиграция) време е да си дадем сметка за това, че през следващите десетилетия, както и векове наред, с нас ще живеят и хора, които не са родени в България, но които ще допринасят за нейното развитие. Те най-вероятно няма да бъдат бежанци от сирийския конфликт, но със сигурност между тях ще има мюсюлмани. Профилът на тези хора ще е разнообразен, но те ще имат шанса да се интегрират успешно в българското общество, само ако самото то постигне по-висока степен на сплотеност.

Ако не си дадем сметка до какво равнище на дезинтеграция е достигнало българското общество, няма да успеем да влезем в сериозен дебат по тази тема. Не само ни е необходим такъв дебат днес. Залогът за бъдещето на България е в активната ни позиция днес, в процеса на изработване на общи европейски норми. Няма да постигнем нито целите на развитието ни, нито националните ни интереси, ако следваме модела на бедния роднина, който се държи като жертва на обстоятелствата в периферията на Европа и света.

Европа не е застрашена нито от разпад, нито от унищожение. Изправени сме пред необходимостта да променим правилата, за да преодолеем двустранните заплахи, които носи със себе си миграционния натиск. От една страна, това са рисковете, свързани с мигрантите, а от друга – вътрешнополитическите рискове от разрастването на национал-популизма и ксенофобията. И отново трябва да започнем със себе си, защото ако не променим собствената ни страна, няма да останем част от процеса на развитие на Обединена Европа.