Home

Сериозно за робството, историята и Маркс

Даниел Смилов

 

Спасяването на „турското робство“ чрез смяна на министър има и комична, и сериозна страна. Комичната би трябвало да влезе в нова книга на историка Румен Даскалов със заглавие „Чудният свят на днешните българи“.[1] Това ще е книга за съзнателна и подсъзнателна злоупотреба с историята за партийни цели и патриотарски емоции.
Сериозната страна опира до употребата на ключови понятия в историческата наука. Историята – освен познание на фактология – е и тяхната концептуализация, вкарването им в понятийна рамка. А тази понятийна рамка може да дойде само в диалог с другите науки – като сравнителната политология, политическата теория, езикознанието и т.н. У нас такъв диалог почти няма и е редно да се попитаме защо.
Един обичаен заподозрян за това нерадостно състояние на нещата е Маркс или по-скоро превръщането на марксизма в теоретична ортодоксия за всяка обществена наука по времето на социализма. Цялата наша история всъщност е била списвана в марксистки или марксоидни схеми и никой не е инвестирал мисъл и време за изясняване на понятийната й основа. Тази основа е била зададена, образно казано, по закон. След 1989 г. историците бяха „освободени“ от тези идеологически „окови“, но промяната на начина на мислене отнема време. При нас явно десетилетия, защото за мнозина свободата от идеология означава просто свобода пак да не мислиш за методология и понятия. Методологическите и понятийните проблеми като цяло се пренебрегват от корифеите, а с подобни въпроси по правило се занимават по-млади учени. Които затова много често биват автоматично обвинявани в „ревизионизъм“ и опити за „пренаписване“ на историята. А всъщност тя има нужда от пренаписване: не за да се подменят фактите, а за да се осмисли и направи логична теоретичната им рамка.
Един външен поглед – например на политолог и човек, изкушен от политическата и правната теория – би се натъкнал на множество чисто концептуални проблеми по повод на разгорялите се дебати за „робството“ и замяната му в учебниците с „владичество“. Въпросът е дали след цялото говорене децата ще се научат да правят поне следните понятийни дистинкции:
1) „Робство“ и „владичество“ са категории от различен характер, които описват различни феномени и в този смисъл не може просто да се „замени“ едната с другата. „Владичеството“ е всъщност поетичен синоним на понятието „власт“. (Нека да допуснем, че историците са си в правото да поетизират езика си.) „Робство“ е понятие за правния статут на човека в дадено общество. Робът е човешко същество без никакви (или силно ограничени) права, който е собственост на друг. Другият може да се разпорежда с него, така както сметне за добре;
2) Робство – в техническия смисъл – е съществувало като институт в Османската империя, но е било по-скоро маргинално като обществен феномен (с изключение на първите десетилетия след падането на българската държавност). Огромната част от българите не са попадали в тази категория, нито пък само българи са попадали в нея;
3) Властта е, просто казано, асиметрично отношение, при което едната страна е в позиция да определя поведението на другата. Властта и властовите отношения са присъщи на всяко едно общество, независимо от това дали в него има робство или не. Абсолютната, неограничена и безконтролна политическа власт може да се реализира и в общества, в които няма робство. В този смисъл абсолютната политическа власт и робството нито се предполагат взаимно, нито се изключват – връзката между тях не е логически необходима;
4) Политическата теория използва понятия за различни форми на режими, различни начини на осъществяване на властта. Така например, управлението може да е монархия (абсолютна или конституционна), република, демокрация, олигархия, тирания и т.н. Поне в два случая в световната история имаме демокрации, при които съществува института на робството – в древна Атина и САЩ до 1865 г.;
5) „Османско владичество“ е неутрален термин, който не ни казва нищо за политическата уредба/управление на османската държава. А всъщност тя може да бъде категоризирана доста по-точно като абсолютна, неограничена от конституция монархия, която също така е била ислямска теокрация. Тази религия може да е толерирала в определени граници другите основни монотеизми, но решително им е отрязвала всякакъв път към равнопоставеност. По този начин ясно се създават две касти от граждани на религиозен принцип, едната от които по дефиниция е дискриминирана, а другата привилегирована. Но дискриминацията не е същото като робството – паралелът е по-скоро с положението на друговерци и еретици в Европа преди Реформацията. Тоест – властта може да потиска и дискриминира групи и без института на робството. В САЩ дискриминационната сегрегация остава до 1954 г., например – почти век след отмяната на робството;
6) Интересно е, че историците с националистически уклон не са се спряли на друг термин, за да отправят политическото си послание – „тирания“ (дума, която възрожденците са използвали). Тиранинът – според Аристотел – е някой, който управлява изключително в свой интерес (управлява полиса, все едно че е негова собственост). Въпросът би бил: дали за българското население османската власт може да се разглежда като „тирания“ в този технически смисъл, а не просто като метафора за потисническо и дискриминационно управление. Тук аргументи могат да бъдат представяни и за двете позиции, но все пак в рамките на османската власт е бил създаден доста сериозен български елит – чорбаджии, интелигенция, държавни служители – чиито интереси са били защитени в голяма степен. Що се отнася до народа – селяните – тяхното положение би трябвало да се сравнява с това на хората в други подобни абсолютни монархии (Русия, Франция преди революцията и т. н.) От подобна гледна точка българският селянин не е изглеждал по-експлоатиран и обезправен от руския крепостен, да речем;
7) Историците са в правото си да „кръщават“ определени периоди в българската история. Като неписано правило обикновено „етикетите“ са свързани с характеристики на държавата. „Първа българска държава“, „Византийска власт“, „Втора българска държава“, „Османско владичество“, „Трета държава“, „Социалистическа власт“, „Демократично управление“… Прави впечатление, обаче, че някои етикети описват и характера на политическия режим, а други – не. Какъв е принципът и има ли такъв?;
8) Това, че държавната власт е била българска в определени епохи обаче не трябва да се бърка с идеята, че българите са се самоуправлявали. Самоуправлението е късен идеал от XVIII век, който достига у нас през Европа. Средновековните ни държави са били всичко друго, но не и българско самоуправление. Първоначално „прабългарски“ династии са управлявали по същия начин, както викингите по-късно са основали Киевска Рус – като завоеватели. Но дори и когато приемането на християнството и славянския език създава у нас един по-хомогенен народ, не може да се твърди, че той се е „самоуправлявал“ чрез поредица от собствени династии (във вените на които между другото е течала най-различна кръв – от българска до куманска, сръбска, гръцка, татарска и т.н.) А проблемът не е в кръвта на владетеля, а в неговата богопомазаност – тя е която му е давала легитимност, а не някаква етническа, религиозна, расова или културна връзка с народа. Затова и Борис I, и Калоян лавират между Папата и Константинопол и са готови да „изтъргуват“ вярата (собствена и на народа) срещу формална легитимация на престола;
9) Това че сме имали държави през средновековието не означава, че това са били суверенни държави. Идеята за суверенитет просто е много по-късна: тя се реализира в Европа след Вестфалския мир от 1648 г. и означава пълна външна независимост и монопол на контрола вътре в границите на дадена държава. След този мир започват да съществуват държави, които от юридическа гледна точка са равнопоставени. Дотогава структурата на международните отношения е имперска и пирамидална: най-отгоре по статут на Запад е стоял папата или съответно василевсът/султанът на Изток, а по-надолу са се разполагали останалите владетели в много сложна феодална йерархия на зависимости, трибути и т. н. Затова, например, някои от нашите владетели са имали и титли от византийския двор: Тервел е бил „кесар“, да речем. А пък цар Петър е трябвало да изпрати синовете си в Константинопол – друга демонстрация на сложните зависимости в рамките на йерархията. Това не е означавало, че останалите владетели винаги и за всичко са се подчинявали на висшия по статут или пък че не са се опитвали с войни и други средства да го отслабят и да увеличат собствената си мощ. Когато други владетели са ставали много силни – като цар Симеон Велики – те всъщност са започвали да се стремят към константинополския престол. Симеон не се е задоволявал с едно богато и силно царство с център в Преслав, а е искал да стане василевс в Константинопол. Той много добре е знаел, че константинополският престол е върховата властова позиция в нашата част на света: че това е позицията на наистина неограничена легитимна власт и пълен „суверенитет“ (ако този анахронизъм е позволен). Докато в средновековния свят и в Източна, и в Западна Европа е имало само по една такава позиция, след 1648 г. се получава за първи път плурализирането на суверенитетите – съсъществуването на напълно равнопоставени юридически държавности;
10)  В средновековието суверенитетът не е бил възможен и поради липсата на пълен вътрешен контрол на владетеля в рамките на неговите граници. Градовете в Тракия например са преминавали към България или Византия в зависимост от това чий владетел е в момента на поход или поне има готовност за поход със сериозна войска. В общия случай тези градове са отваряли вратите си, плащали са определена сума и така са избягвали оплячкосването си. Имало е и такива, които са се сражавали – къде успешно, къде не. Но това състояние на нещата трудно може да бъде описано в модерни категории като монопол на средствата за насилие (Веберовата характеристика за държавност).
Марксизмът като ортодоксия е от части виновен за конфузиите около „робството“. И то не толкова марксизмът като теория, а като подсъзнателни остатъци, определящи мисленето на много хора у нас. Тези остатъци карат мнозина да смятат, че политиката е епифеномен – надстройка – която обслужва базови икономически отношения (собственост върху средствата за производство). Затова марксизмът категоризира историческите епохи не чрез политическата власт (Римска империя, Византия, Първа българска държава и т.н.), а чрез икономическите отношения в „базата“: „робовладелски период“, „феодализъм“, „капитализъм“ и пр. От тази гледна точка, „турското робство“ е референт за една изостанала държавност, в която феодалната икономическа база е запазила и много елементи от робовладелския период. Ако марксистките схеми са „дълбоката теория“, с която днес общественици и население мислят историята, не е чудно, че „робството“ може да се окаже водещата характеристика на цяла епоха.
И накрая, едно размишление за езика. Понятията са устойчиви конвенции, утвърдени „езикови игри“. „Турското робство“ е такава утвърдена конвенция в българския език и тя не може да бъде унищожена с изваждането й от учебника по история. Нещо повече, самата тази конвенция е важна част от българската история и трябва да бъде в учебниците. Въпросът е как да присъства, че да не подвежда децата и да не ги обърква.
Под „турско робство“ от Възраждането до наши дни се разбира „липса на политическа свобода“, а също така „липса на български, народен суверенитет“. В този смисъл, за българина „турското робство“ се е превърнало в метафора за обратното на суверенитета и на републиканския идеал за самоуправление: двете централни политически идеи на Просвещението и нашето Възраждане. Такава е била употребата от Вазов и Ботев на думите „иго“ и „робство“ например. Един добър учебник по история трябва да обясни на децата как се е използвала конвенцията „турско робство“ и какъв смисъл се влага в нея.
Тогава веднага ще стане ясно, че „робството“ не е нито научно описание на формата на управление на Османската империя, нито е референт за юридическия статут на българите в нея. То всъщност е било метафора, използвана за мобилизация на народа да се бори за своето самоуправление и суверенитет – „за българско царство“ или „за чиста и свята република“. Разбира се, имало е и има хора, които правят езикови грешки, които използват конвенциите като влагат друг, собствен смисъл в тях. Децата трябва да бъдат подготвени и за това. Ако могат да правят верните понятийни различия, може би няма да се връзват като пораснат на манипулациите на национал-популистите от рода на „вземат ни робството“.
Историците имат право на методологически избор. Някои от тях сигурно биха предпочели марксисткия анализ за теоретична рамка на своя разказ – това е напълно легитимно. Изборът трябва да бъде открит, осмислен и защитен с аргументи, обаче – а не да е подсъзнателен остатък от миналите времена. Иначе опасността е да се приемат определени понятия като безвъпросни и неизбежни, да се смесват категории, да се стигне до теоретичен и мисловен турлю-гювеч. Което също е може би устойчива конвенция в българската история.
 

[1] Тази книга би допълнила прекрасния му анализ на митологемите и откровените измишльотини на тангро и иранолозите за произхода и характера на българската държавност. Виж Даскалов, „Чудният свят на древните българи“, Гутенберг, София, 2011 г. – книга, която спокойно може да се изучава в училищата.