Home

Евроимигранти: От ксенофобията до депортациите

Проф. Кръстьо Петков

Първите прояви на масова ксенофобия в развитите европейски страни имат над 20 годишна история. Днес те са типичен белег на общественото мнение и намират израз в официалните държавни и медийни политики. Не минава седмица, без водещ политик от Стара Европа да не отправя закани за екстрадиране към една или друга етническа общност.
Икономическите имигранти са нарочени за изкупителни жертви заради всички беди, които сполетяха напоследък западноевропейците – масова безработица, растяща бедност, спадащ жизнен стандарт, нарастваща несигурност.
Предпочитана мишена за ответен огън срещу европришълците сме ние, българите и румънците. Което е институционален парадокс, защото и двете държави от шест години са членове на европейското семейство. Факт е обаче, че макар и приютени, сме нежелани. Нещо повече, граждани с български и румънски паспорти (главно роми) са подложени на силово прогонване от Франция, Италия, Англия, което не се е случвало от времето на Втората световна война. Такава е истината днес, колкото и неприятно да звучи за осиновените източноевропейци и приемното/западноевропейско семейство.
Как се стигна до тази взривоопасна ситуация? На какво се дължи внезапно избухналата омраза към чужденците сред европейските граждани, смятани в миналото за еталон на етническа толерантност? Имат ли право жертвите на ксенофобията на съпротива и закрила? Това са въпроси, които висят със страшна сила в ЕС, смятан доскоро за общ дом на всички жители на континента, независимо от техния етнически произход, културни и религиозни белези.
Въображаема и реална имиграция.
Когато питам моите студенти колко са имигрантите в Европа, те сочат астрономически числа- 50,70, дори 100 милиона души. На въпрос за броя на имигрантите от трети страни в България, отговорите най-често са: между 300 и 500 хиляди. Всъщност, съвкупността на живеещите в ЕС граждани с различна от местната националност през 2012 г. е възлизала на 47,2 милиона ( от тях 17,2 милиона са били родени в държави, членки на Евросъюза); според данни на НСИ, чужденците у нас са под 100 000 души. Подобни неточни отговори дават и редовите европейци: например в Англия местните граждани оценяват дела на чужденците на острова на 30%! (официално те са 10-13 %).
Кое кара хората в приемащите страни да надуват числата? Липсата на информация! Със сигурност. Страхът от нашествието на чужденци! Определено- да. Вродената неприязън към „другите”! Вероятно. Но разминаването между въображаемата (фиксирана в субективните представи) и реалната имигрантска популация, регистрирана в статистиките, е факт, който изисква по-различно интерпретация: доколко се отразява на всекидневното общуване между местни и чужди; и още – до каква степен ксенофобските нагласи променят обществената атмосфера на стария континент и перспективите за задълбочаване на европейската интеграция..
Културният шок. Картината е еднотипна и се повтаря из цяла Европа- чужденци, обитаващи денонощно откритите пространства в големите градове; стълпотворение от мигранти, окупирали заможните крайградски квартали и изоставени жилища; верижни форми на просия пред църкви и исторически паметници. Проблемът не е просто в присъствието, а в агресивното, натрапващо се поведение на пришълците. Става дума за безпардонните искания за промяна на местните стереотипи на живот в съответствие с религиозни и битови традиции, привнесени от други региони. Роми настояват ( и съумяват) да лагеруват групово или да се самонастаняват в пренаселени къщи; мюсюлмани държат да има респект към техните молитвени ритуали и празници и т.н. Накратко: налага се не новодошлите да се приспособяват към заварената среда, а обратното! Тази културна деформация определено дразни европейците и засилва обществения натиск върху властите да приложат репресивни мерки.
Икономическите страхове. В проучванията на общественото мнение, провеждани в Обединеното Кралство е установено, че негативизмът към чужденците не се е променил съществено: през 80-те години той е бил характерен за над 2/3 от местните жители; приблизително такъв е и техният дял сега. Редно е да се запитаме: защо преди десетилетия нямаше ксенофобски изяви ( расизъм, искания за забрана на имиграцията и др.), а днес те са част от европейското всекидневие? В анализ, публикуван на сайта “Open Democracy”, промяната в нагласите се обяснява така: твърде голям имигрантски наплив за много кратко време. Има истина в това твърдение, защото напоследък в атрактивните дестинации – Англия, Германия, Испания, Италия пристигат по 300-500 хиляди имигранти годишно. Но водещите причини са растящата безработица и особено – страхът от източване на социално-осигурителните фондове, на които от десетилетия се наслаждават западноевропейците. Опре ли работата до подялба на тези ресурси, особено с неканени гости, гражданската солидарност отстъпва на националния егоизъм. Справка – отношението към Гърция сред данъкоплатците в богатите европейски държави.
Обратната страна на монетата. Тя се изразява следното: имигрантите не само отнемат от разполагаемия ресурс, но и го увеличават. В чисто икономически смисъл ползите за приемащите страни са по-големи от вредите. Има сериозни проучвания, които показват, че икономическият възход в континентална Европа (главно в Германия), постигнат през втората половина на 20 век, се дължи и на евтината вносна работна ръка от Турция, Португалия, Испания. Не е тайна, че самият западноевропейски бизнес е инициатор на социален дъмпинг, замествайки скъпия местен трудов ресурс с вносен – по-евтин, неосигурен и социално незащитен. В допълнение към тези изгоди е освежаването на застаряващите западноевропейски нации в резултат на преобладаващо младежката имиграция (през 2012 г. средната медианна възраст на националното население в ЕС-27 е било 41,9 г., при 34,7 години за чужденците)
Кой подклажда страховете?
Не е трудно да отгатнем: това са медиите и политиците в страните, засегнати от имиграционната вълна.
Медийните кампании. В средата на октомври телевизията Скай Нюз проведе т.нар. имигрантска седмица. Сякаш по общ сигнал, полемични статии по темата за имигрантската напаст се появиха в най-влиятелните западноевропейски издания – Льо Монд, Гардиън, Файненшъл Таймс и други. Сериозните анализи са сведени до минимум; коментарите бият в една точка: да се посочат с пръст вносителите на икономическите и културно-религиозните заплахи за местното население; скандални истории и сензационни съобщения за незаконна имигрантска дейност, пълнят новинарските програми. Крими- илюстрациите визират най-често роми от България и Румъния.
Резултатите от проучване, проведено по поръчка на Файненшъл Таймс, беше коментирано на цяла страница на вестника. Два основни извода се прокарват в публикацията: първо, анти-имигрантските настроения вече са обхванали от 72 до 83% от гражданите на развитите европейски държави; второ, над 20 % от западноевропейските избиратели били готови да гласуват за националистическите партии. Статията съдържа и подробни описания-кой кой е в националистическия сегмент на европейското политическо пространство. Каква мимикрия: свободните медии правят изпреварващ реверанс към лидерите на европейския етнонационализъм!
Оксиморонът „Националистически интернационал”. Предстои обединение на евронационалистите в нещо като интернационал. Това е другата новина, която се разпространява от от западноевропейските медии. На пръв поглед двете идейни течения - агресивният национализъм и космополитният интернационализъм – са принципно несъвместими. Факт е обаче, че контактите между ръководствата на по-старите и новите националистически партии зачестиха и не е изключено до евроизборите през май 2014 г. да завършат с успешна консолидация. Целта е ясна: да се вземат минимум 30% от местата в Европейския парламент. Което би изправило доминиращите днес христяндемократи и нахъсените за победа социалдемократи пред дилемата: да се обединят в общ фронт срещу настъпващите евронационалисти, или да влязат в коалиция с тях (иронията на историята е, че при такова развитие опитът на станишевата БСП за колаборация с Атака може да се влезе в употреба!)
Ромизацията на България
Нямам предвид опасността от демографска метаморфоза: България да се превърне в страна с преобладаващо циганско население, за което тръбят родни експерти и политици. Преброяването от 2011 г. регистрира около 350 хиляди роми; като прибавим т.нар. турчеещи се (и българеещи се) цигани, както и забегналите в чужбина, общият им брой не надхвърля 700 000. Сиреч, твърде далеч сме от етнодемографска катастрофа. Но за сметка на това в представите и всекидневното общуване на западноевропейските граждани с хората, носещи български паспорт в джоба, все по-често се слага знак на равенство между „българин” и „ром”. Ето два примера: „Колко милиона са циганите от Сливен? „( въпрос, зададен от служители на австро-германската граница); „Щом си българин, защо си бял, а не мургав” ( въпрос, отправен в Белгия).
Съзнавам, че темата е деликатна. Погрешната етническа идентификация не се дължи толкова на географска неосведоменост, а на обстоятелството, че етнонационалният имидж на България се вгражда във всекидневието на обществата, приемащи имигранти, най-релефно чрез постъпките на нашите мигриращи роми (мнозинството от които е далеч от представата за примерни граждани). Фактът, че етническото мнозинство – българското, както и турската общност, също имат свои представители в Европа, постепенно отива на заден план. Имигрантите не-роми с българско гражданство, сред които десетки хиляди са успешно интегрирани в новите дестинации, са стреснати от пълзящата ромизация и се самозатварят в етноподобни групи.
Съзнават ли българските държавници какво се случва с техните сънародници в чужбина? Имат ли кураж да поставят този въпрос на дебат там, където се полага: на върха на ЕС? Дотук не съм открил нето едно доказателство за подобно политическо мъжество. А до изборите за европарламент остават числом и словом шест месеца. С всички изгледи дотогава да попаднем в менгемето на националистическия интернационал, който се заражда в постдемократична Европа!